ЧЕТИРИТЕ СПОРАЗУМЕНИЯ-пълен текст

ЧЕТИРИТЕ СПОРАЗУМЕНИЯ

Дон Мигел Руис

Дон Мигел Руис е автор на бестселърите “Четирите споразумения” и “Овладяване на любовта”.
Роден е в семейство на лечители и е отгледан в провинциално Мексико от майка куранзела (лечителка) и дядо нагуал (шаман). Близките очаквали от него да прегърне многовековното наследство на толтеките и да продължи езотеричната традиция. Вместо това Дон Мигел решил да стане хирург.
Късно една вечер Дон Мигел карал кола, блъснал се в дърво и по-късно си спомнял, че не е бил във физическото си тяло, докато спасявал двамата си приятели. Заел се със самоизследване. Посветил се на yсъвършенстването на древната мъдрост на толтеките. Учил се от майка си. Чиракувал при могъщ шаман в мексиканската пустиня. Дядо му, вече покойник, продължава да го учи в сънищата му.
Преди хиляди години толтеките били известни като жени и мъже на познанието.
Антрополозите говорят за тях като за нация или раса, но всъщност били общност от учени и творци, изучаващи и съхраняващи познанието и духовните практики на древните.
Събирали се като учители и ученици в Теотихуакан – древният град на пирамидите край Мексико Сити, известен като мястото, където човек става Бог.
Какво значи да бъдеш Бог, човек научавал, когато тръгне по пътя на личната свобода.
Толтекското познание произлиза от универсалния източник на истината, както всички останали езотерични традиции.
Въпреки че не е религия, то почита всички духовни учители, проповядвали на Земята.
Макар и духовно по същността си, то е начин на живот, който се отличава с бързо и трайно постигане на щастие и любов.
Познанието на толтеките е средство за постигане на лична свобода, което се основава на исконното право на човека: правото на личен избор, правото на свободна воля. Мъдростта на толтеките се основава на Четири споразумения (договори), които човек сключва със себе си:

1. БЪДИ БЕЗГРЕШЕН В СЛОВОТО СИ

Говори честно. Казвай само това, което мислиш.
Не използвай словото, за да се самоохулваш или за да охулваш другите. Насочи силата на словото към истината и любовта.
Ако проумееш, че словото има силата да твори, че това, което казваш, подготвя твоето бъдеще и бъдещето на другите, ти ще станеш по-отговорен и към себе си, и към света.
Словото има силата на магия: бяла или черна – зависи единствено от теб. Дай на словото си любов и помни, че каквото изпратиш, това ще получиш.

2. НЕ ПРИЕМАЙ НИЩО ЛИЧНО

Хората не правят нищо заради теб. Ти не си център на тяхната Вселена. Ти си център единствено на собствения си живот.
Това, което хората казват или правят, е проекция на собствената им реалност.
Когато не приемаш нищо лично, когато проумееш, че животът на другите е резултат от техния избор, тогава ти имаш имунитет срещу мнението и действията на другите и няма да станеш жертва на ненужно страдание.

3. НЕ ПРАВИ ПРЕДПОЛОЖЕНИЯ

Намери смелост да задаваш въпроси и да изразяваш желанията си. Никой освен теб не знае твоите мисли, затова – изразявай ги максимално точно, за да избегнеш недоразуменията.
Ти не знаеш мислите на другите, затова не прави предположения, а задавай въпроси, за да избегнеш недоразуменията.
Общувай с другите възможно най-ясно, за да избегнеш недоразумения, тъга и нещастия.

4. ВИНАГИ ПРАВИ НАЙ-ДОБРОТО, НА КОЕТО СИ СПОСОБЕН

Най-доброто, на което си способен, е променлива величина.
При всички обстоятелства давай най-доброто от себе си и няма да се самоосъждаш, самобичуваш и самосъжаляваш, защото съвестта ти ще е чиста.

За да проумееш същността на Четирите споразумения, трябва да преминеш през познанието за Опитомяването и Самоопитомяването, за Одобрението и Справедливостта, за Личния ад на Самоотхвърлянето. И тогава ще разбереш, че Изходът е в Четирите споразумения.

І. ОПИТОМЯВАНЕТО

Всички ние сме опитомени от своите родители.
Родителите ни наричат това възпитание, но истината е, че за да ни възпитат, те използват същия механизъм, с който дресират животните: способността ни да изграждаме условни рефлекси. Системата от въздействия също е еднаква: “наказание – награда”. Мотивите също са еднакви: всичко се прави за наше добро.
Разликата е, че след като ни научат да говорим, възрастните включват в системата на опитомяването най-мощното оръжие, с което разполага човечеството: словото. С негова помощ те залагат в нас собствения си мироглед; собствените си нрави, традиции и ритуали; собствения си морал; собствената си гледна точка. Те залагат в нас собствената си жизнена позиция и тя става наша, въпреки че нито сме я избирали, нито сме я подозирали.
Не съдете строго родителите: те ни дават това, което имат, и ни го дават безкористно, напълно убедени, че правят най-доброто за нас. Да си родител е огромна отговорност; за да възпиташ свободна личност, която да разгърне заложените й способности, сам ти трябва да си свободен и реализирал се човек.
Не съдете родителите за това, което правят за нас: те също са били опитомени от своите родители, които са били опитомени от своите родители, които са били опитомени от своите родители, и така – до първото човешко семейство, което е трябвало да предаде жизнения опит и възгледите си на новото поколение.
Всички ние сме опитомени; всички ние живеем или сме живели живота, който другите ни налагат. Но има и добра новина: това вече е минало. Вече не зависим от възрастните, вече не е необходимо друг да мисли вместо нас. Вече можем да изберем друг мироглед, или да създадем собствен; можем да поемем пътя на личната свобода, за да изживеем собствения си живот – неповторим, уникален, заради което всъщност сме на този свят.

ІІ. КАК СТАВА

1. ОДОБРЕНИЕТО

Опитомяването на човека е свързано с първосигналното изграждане на условни рефлекси и с уникалната човешка способност: съзнанието, мисленето, както и с неговата най-ярка изява – словото.
Мисленето е основната функция на мозъка. Ние мислим 24 часа в денонощието; мислим и когато сме будни, и когато спим. Докато сме будни, мислим с категориите и моделите, на които са ни научили възрастните; когато спим, сме извън контрола на другите, извън контрола на наложените ни възгледи и на собствените си мисловни навиците. На сън ние успяваме да се докоснем до истинската си същност, погребана дълбоко в нас при процеса на опитомяването.
Раждаме се със способността да се научим да мислим и родените преди нас ни учат да мислим по приетия от обществото начин.
Механизмът на заучаването е известен на всеки: насочваш вниманието си върху нещо и го възприемаш. Усвояваш го, като го повтаряш. Именно това е начинът, по който сме научили всичко, което знаем: чрез ПОВТОРЕНИЕТО.
Използвайки вниманието си, ние изучаваме цялата заобикаляща ни реалност. Научаваме как да се държим в обществото, на какво да вярваме и на какво – не, кое е приемливо и кое – не, кое е добро и кое – лошо, кое е красиво и кое – грозно, кое е правилно и кое – неправилно; усвояваме всички правила и представи за това, как трябва да живеем. Цената, която заплащаме, е собствената ни уникалност.
Но това е едната страна на учебния процес; другата сме ние. Защото ако ние не дадем съгласието си, ако откажем да я възприемем, тази информация няма да премине в нас, колкото и да ни я повтарят другите. В ход е СВОБОДНАТА ВОЛЯ, ЛИЧНИЯТ ИЗБОР.
За да приемем за съхранение някаква информация, трябва или да имаме потребност от нея, или да вярваме безусловно на този, който ни я предоставя. Когато се родим, решенията вземат тези, от които напълно зависим – възрастните, които мислят вместо нас. На нас не ни остава нищо друго, освен да ВЯРВАМЕ в тази информация, да я приемем за истина. Да вярваш в нещо, означава да го приемаш безусловно. В най-ранна възраст за безусловни истини ние сме приели всичко, което нашите възпитатели са преценили, че ни е необходимо и полезно.
Така се учим като деца. Децата вярват на всичко, което възрастните казват. Децата се съгласяват с възрастните и вярата им е толкова силна, че системата от вярвания контролира целия ни следващ живот. Не ние сме избирали вярванията, нормите, навиците, поведението си… Не сме избрали дори собственото си име. Може и да сме се бунтували, но не сме били достатъчно силни, за да победим. Резултатът е отстъпване пред вярванията на другите, при това – с наше съгласие. Приели сме за истина всичко, което възрастните са ни научили да мислим. Ние вече сме опитомени.

2. ОДОБРЕНИЕТО

За да ни опитомят, околните привличат нашето внимание.
Постепенно ние също се научаваме да привличаме вниманието на околните, за да получим наградата за своето послушание. С времето тази потребност нараства, превръща се е в непреодолима жажда за вниманието и ОДОБРЕНИЕТО на другите. Като дете всеки се съревновава за вниманието на родителите си, крещейки с думи или действия: “Виж ме! Виж ме какво правя! Ей, аз съм тук!” За възрастния човек нуждата от внимание и одобрение е силна и задължителна, тъй като човекът е социално същество.
Децата се възпитават по същия начин, както се дресира куче: с наказание и награждаване. Системата е безотказна. Когато престъпиш правилата – наказват те. Когато спазваш правилата – награждават те.
Така се научаваме да се боим от наказанията и да се стремим към наградите. Наградата е приятна и за да я получим, ние продължаваме да правим онова, което другите искат от нас. Заради страха от наказание и лишаването от награда, ние започваме да се преструваме на такива, каквито не сме. Опитваме се да се харесаме на другите, да им угодим, за да ни приемат, и така започваме да играем роли: преструваме се от страх да не бъдем отхвърлени. Страхът да не бъдеш отхвърлен, се превръща в страх от това, че не си достатъчно добър. Накрая се превръщаш в някой, който не си. Ставаш копие на убежденията на другите.
В процеса на опитомяването се изгубват всичките ни естествени наклонности, с които сме се родили. Ние преставаме да бъдем уникални и неповторими. Преставаме да бъдем себе си. Когато пораснем, особено в пубертета, започваме да се бунтуваме, да браним свободата си. Искаме да бъдем самите себе си, но сме много малки, а възрастните – големи и силни. На всичко отгоре зависим от тях за храната, за жилището, за дрехите на гърба си. След време започваме да се страхуваме, защото всеки път, когато направим нещо не както трябва, получаваме наказание.
Посредством процеса на опитомяването хората се научават как да живеят. Научаваме се също така да съдим: да съдим себе си, да съдим другите, да съдим ближните си. Механизмът е прост: светът използва умението ни да изграждаме условни рефлекси.
Опитомяването е толкова могъщо, че в определен момент вече не ни е нужен опитомител. Дресирани сме толкова добре, че се превръщаме в собствения си дресьор. Ние сме самодресиращи се същества. Сега вече можем да се самоопитомяваме съгласно заложения в нас МИРОГЛЕД (КОДЕКС) посредством познатата ни система от наказания и награди. Постепенно дълго налаганата ЦЕНЗУРА се превръща в АВТОЦЕНЗУРА, с която можем непрекъснато да си забраняваме да бъдем самите себе си.

ІІІ. САМООПИТОМЯВАНЕТО

Условно можем да разделим собствения си ум на три части: Кодекс, Съвест, Жертва.
Мирогледът, който възрастните залагат в паметта ни, докато ни опитомяват, е КОДЕКСЪТ на мислене и поведение, който управлява нашия ум, а това значи – и целия ни живот. С този Кодекс, който сме приели за безусловна истина, без да го избираме и без да можем да му се противопоставим, ние съобразяваме всичките си преценки, дори когато собствената ни вътрешна природа протестира. Можем да пренебрегнем дори инстинктите и безусловните си рефлекси, за да спазим Кодекса. Всичко е заложено в ума ни по време на нашето опитомяване: Кодексът управлява нашия живот.
Способността ни да СРАВНЯВАМЕ непрекъснато преценява живота ни, сравнява го със заложеното в Кодекса и раздава присъди.
Наричаме я СЪВЕСТ. Тя всъщност е върховният ни съдия. Ние не само сме самодресиращи се същества; ние сме същества, които могат да се самоосъждат. Съвестта използва съдържанието на Кодекса, за да прецени всичко, което правим или не правим; което мислим или не мислим; което чувстваме или не чувстваме. Всеки път, когато престъпим нормите на Кодекса, Съвестта ни обявява за виновни. Наказанието е заслужено, трябва да изпитваме срам. Защото Кодексът никога не греши. Грешим ние. Ние винаги сме грешните.
Трета част от ума ни е собствената ни същност, колкото и малко от нея да ни е останало. Тя действа, мисли, чувства и е подложена на преценка и осъждане от Съвестта. Собствената ни същност вече се нарича ЖЕРТВА. Грешникът (Жертвата) понася обвиненията, вината, срама. Съвестта осъжда, Жертвата страда и всичко това е основано на Мирогледа, който не ние сме избирали. Той е толкова силен, че дори да се запознаем с нови концепции и да се опитаме да вземем собствени решения, откриваме, че убежденията ни, заложени в Кодекса, продължават да ръководят живота ни.
Не е достатъчно да започнем да се съмняваме в правотата на заложения в умовете ни Кодекс. Необходима е голяма смелост, за да въстанеш срещу собствените си убеждения. Макар да знаем, че не ние сме избирали собствените си убеждения, истината е, че ние сме се съгласили с тях, ние сме сключили споразумението, което изпълняваме сега.
Споразумението е толкова силно, че дори да се убедим в неговата погрешност, изпитваме вината и срама, възникващи при всяко нарушаването на Кодекса.
Попаднали сме в капан, в който другите са ни вкарали. Но ключът от вратата е у нас; въртим го в ръце и не смеем да го използваме.
Защото все още не познаваме силата, която се крие в собствения ни ум.

ІV. СПРАВЕДЛИВОСТТА

Точно както правителството разполага със закони, управляващи обществото, така нашите убеждения са Кодексът, управляващ нашия индивидуален живот.
Кодексът вече е заложен, при това – с наше съгласие; Съвестта сравнява, преценява и издава присъдата; Жертвата (нашата уникална същност) понася вината и наказанието.
Но кой казва, че това е справедливо?
Истинската справедливост изисква да се плаща само веднъж за сторената грешка, а не отново и отново.
Колко пъти плащаме за всяка своя грешка?
Хиляди пъти.
Човекът е единственото същество на земята, което плаща хиляди пъти за една и съща грешка.
Останалите плащат само по веднъж.
Но не и ние.
Ние имаме могъща памет.
Правим грешка, осъзнаваме го, намираме се за виновни и се наказваме.
Ако съществува справедливост, това е напълно достатъчно.
Не е необходимо да се самонаказваме отново и отново.
Но всеки път, когато си спомним сторената грешка, ние отново се чувстваме виновни и отново се наказваме.
А ако все пак забравим, другите услужливо ни припомнят, за да можем отново да се осъдим, да се накажем и да се почувстваме виновни.
Тъй като собствената ни Съвест постъпва с нас нечестно, ние си го връщаме на другите, като ги съдим съобразно същия Кодекс.
Принуждаваме околните да плащат за старите си грешки всеки път, когато се сетим за тях: обвиняваме ги, изпращаме им всичката емоционална отрова, породена от изживяната нявга несправедливост, и ги принуждаваме отново и отново да плащат за миналите си грешки.
Защо? Защото и през ум не ни минава, че виновни сме не ние или другите, а заложения в ума ни Кодекс.
Последиците? Ад, наречен страх и себеотхвърляне.

V. СОБСТВЕНИЯТ НИ АД

Дори да греши, Кодексът ни кара да се чувстваме сигурни. Тъй като вече сме приели всичко в Кодекса за вярно, всяко предизвикателство към наложените убеждения ни изпълва с несигурност. Всичко, което е в разрез с Кодекса, предизвиква странно усещане в слънчевия сплит и се нарича страх. За спазването на наложения ни Кодекс светът използва собствения ни СТРАХ.
Всяко поколение преди нас е живяло в страх, породен от неспазването на Кодекса. Кодексът се е развивал, променял, но отношението на индивида към него винаги е било едно и също: безпрекословно подчинение, безусловна вяра в неговата безпогрешност.
Всяко поколение е оставяло в наследство на идващите след него страх, и още страх, и още страх. В резултат на страха на хиляди поколения преди нас, Земята съвсем не е приятно място за живеене; нещо повече – отдавна се смята едва ли не за нормално хората да страдат, да живеят в страх и да създават емоционални драми.
Емоционалният свят на отделните индивиди се различава, но като цяло преобладават кошмарите. Ако се вгледаме в човешкото общество, виждаме едно много трудно за живеене място, управлявано от страха. Из целия свят срещаме човешко страдание, гняв, отмъщение, насилие и огромна несправедливост.
Ако сравним емоционалния живот на човешкото общество с описанията на ада в световните религии, ще открием, че те са абсолютно еднакви. Религиите рисуват ада като място за наказание, място на страх, болка и страдание – място, където огънят те изгаря. Огънят е породен от произтичащите от страха емоции. Винаги, когато изпитваме гняв, ревност, завист или омраза, ние усещаме изгарящия ни огън.
Ако приемем ада за състояние на ума, тогава той е навсякъде около нас. Другите може да твърдят, че ако не правим това или онова, ще отидем в ада. Не е вярно. Ние вече сме в ада. В ада са и тези, които ни заплашват с ада. Никой не може да изпрати никого в ада, защото всички вече сме в него. Наистина, другите могат да направят ада още по-лош. Но само ако им позволим.
Нашето индивидуално мислене се управлява от страха, както се управлява от страха мисленето на човечеството: всички се страхуваме да не бъдем отхвърлени. Разбира се, този страх се проявява по различен начин при всеки човек, но всички изпитваме гняв, ревност, омраза, завист и всички други отрицателни емоции. Индивидуалното ни мислене може да се превърне в постоянен кошмар, в който страдаме и живеем в страх.
Но не е необходимо да живеем с кошмарите на собственото си мислене; можем да се научим да мислим щастливо.

VІ. СТРЕМЕЖЪТ КЪМ СЪВЪРШЕНСТВО –
ОСНОВА НА СТРАХА ОТ ЖИВОТА

Ето защо хората се съпротивляват на живота. Да бъдеш жив е най-големият страх на човека. Смъртта не е най-страшната за нас. Най-големият страх е да поемеш риска да бъдеш жив. И в същото време – да изразяваш истинската си същност. Да бъдеш самия себе си е най-големият страх на човека. Научили сме се да живеем според представите на другите поради страха, че няма да ни приемат, че ще ни отхвърлят, че няма да бъдем достатъчно добри за тях.
Родили сме се съвършени. Всяко новородено безусловно приема и обича себе си и изобщо не зависи от одобрението на другите. То просто е; то съществува и е безкрайно щастливо от този факт. В процеса на опитомяването възрастните развиват у нас потребността от одобрение и постепенно ние се превръщаме в несъвършени хора, които не приемат себе си, които изобщо не се обичат и които са напълно зависими от одобрението на другите. Родени съвършени, ние се отказваме от собственото си съвършенство.
В процеса на опитомяване формираме нова представа за съвършенство, която отговаря на изискванията на другите. За да не бъдем отхвърлени, ние се отказваме от себе си и се стремим да бъдем добри според изискванията на другите. Упорито се стараем да угодим на хората, които ни обичат, или от които зависим. Опитвайки се да бъдем достатъчно добри за тях, ние си създаваме представа за съвършенството, но не отговаряме на тази представа, защото тя няма нищо общо с истинската ни същност. Ние никога няма да бъдем съвършени според представите на другите, защото никога не можем да бъдем другите, колкото и да се отказваме от себе си.
Тъй като не сме съвършени, ние отхвърляме самите себе си. Равнището на самоотхвърляне зависи от това, доколко възрастните са успели да разрушат нашата същност. След опитомяването вече не става въпрос за това, дали си достатъчно добър за някой друг. Ние не сме достатъчно добри за самите себе си, защото не отговаряме на собствената си представа за съвършенство. Не можем да си простим, че не сме онова, което искаме да бъдем, или по-скоро – онова, което ВЯРВАМЕ, че трябва да бъдем. Не можем да си простим, че не сме съвършени.
Знаем, че не сме онова, което вярваме, че трябва да бъдем, и затова се чувстваме фалшиви, разочаровани, неавтентични и носим социални маски, за да не позволим на другите да забележат, че не сме онова, за което се представяме. Преценяваме и другите съгласно представата си за съвършенство и съвсем естествено – те също не отговарят на очакванията ни. В резултат не приемаме себе си; не приемаме и другите, живеейки в затворения кръг на илюзиите си за съвършенство, и не само не знаем как да излезем от него, но дори не подозираме, че живеем в омагьосания кръг на собственото си себеотхвърляне.

VІІ. САМООТХВЪРЛЯНЕТО

Тъй като не отговаряме на собствените си представи за съвършенство, ние не само се отхвърляме; ние непрекъснато се наказваме. Унижаваме се, само и само да угодим на околните. Дори вредим на физическите си тела, само и само да бъдем приети от другите. Пием, пушим, вземаме наркотици, за да не бъдем отхвърлени от средата си, без да проумеем, че проблемът е в собственото ни самоотхвърляне. Отхвърляме себе си, защото не сме онова, на което се правим. Искаме да бъдем някакви, но вече не сме, защото възрастните са направили всичко възможно, за да ни вкарат в калъпа и да не бъдем себе си. И затова ние се срамуваме, чувстваме се виновни и непрекъснато се самонаказваме, защото не сме онова, което вярваме, че трябва да бъдем. Самоизмъчваме се и предизвикваме другите да ни измъчат.
Но всъщност никой не ни измъчва така, както се измъчваме самите ние. Има хора, които твърдят, че другите ги малтретират, но всъщност само ние малтретираме себе си. Вътрешният ни съдия е най-лошият от всички съдии. Ако направим грешка пред хората, опитваме се да я отречем или да я прикрием. Но щом останем сами, Съвестта се изправя в цялата си сила, чувството за вина става нетърпимо и ние се чувстваме ужасно глупави, лоши или жалки.
Никой не ни унижава така, както се унижаваме сами. Границата на самоунижението ни е границата на унижението, което търпим от някой друг. Ако някой ни унижава повече, отколкото самите ние се унижаваме, ние ще го напуснем. Но ако ни унижава по-малко, ще го търпим до безкрай.
Ако стигнем до крайности в самоунижението, можем дори да търпим някой, който ни бие, оскърбява и се държи с нас като с отрепка. Защо? Защото вътрешно си казваме: “Аз го заслужавам. Този човек ми прави услуга, като е с мен. Не заслужавам любов и уважение. Не съм достатъчно добър.” И наистина сме убедени в това, което казваме. Защото така казва Кодексът.
Парадоксът е, че имаме нужда да бъдем приемани и обичани от другите, а не можем да приемем и да обичаме себе си. Колкото по-малко обичаме себе си, толкова повече се самоизмъчване. Самоизмъчването идва от самоотхвърлянето, а самоотхвърлянето – от илюзорната ни представа за съвършенство и непостижимостта на този идеал.Илюзорната ни представа за съвършенство е причината да се самоотхвърляме и да не приемаме себе си такива, каквито сме. След това преставаме да приемаме другите такива, каквито са. Завъртаме се в омагьосан кръг от отхвърляне и самоотхвърляне, търсим изход и сменяме психотерапевтите или залагаме на прошката, само за да открием, че когато простим едно, изскачат още сто.
Защото никой не ни е казал, че най-трудно е да осъзнаеш, че трябва да простиш на себе си за това, че си вярвал на родителите си и си бил безпомощен, когато са те опитомявали.

VІІІ. ИЗХОДЪТ

Той е само един: да сменим Кодекса. Да ревизираме наложения ни от другите мироглед и ако е необходимо – да го заменим с наистина собствени убеждения, които вече ние избираме съобразно реалните си потребности; да създадем Кодекс, който няма да ни кара да се чувстваме като отрепки и който е наистина здравословен. Имаме вече достатъчно информация, имаме избор. Имаме право на личен избор и че само от нас зависи да изработим собствения си Кодекс, с който оттук нататък да се съобразява нашата Съвест.
Има хиляди споразумения, които сме сключили с другите, с Бог, с обществото, със семейството. Но най-важни са споразуменията, които сме сключили със себе си. В тези споразумения всеки от нас определя кой е всъщност, какво чувстваме, в какво вярваме, как трябва да се държим. Резултатът е онова, което наричаме своя индивидуалност. В тези споразумения ние си казваме: “Ето, това представлявам. Ето, в това вярвам. Аз мога да правя определени неща, но други неща – не мога да правя. Това е реалност. Онова – фантазия. Това е възможно. Онова – невъзможно”.
Едно споразумение не е голям проблем, едва ли само заради един грешен мисловен модел ще се чувстваме нещастни. Но много споразумения, изграждащи цялостния ни мироглед, ни карат да страдаме, да проваляме живота си. Ако искаме животът ни да е изпълнен с радост и удовлетворение, трябва да намерим смелост да сложим край на тези споразумения, които ни носят страдание. Те почиват единствено на страха и отнемат нашата сила.
Почиващите върху страх споразумения изискват изразходване на много енергия, докато споразуменията, почиващи на любовта, ни помагат да съхраним енергията си и дори – да я увеличим.
Всеки един от нас е роден с определено количество сила, но за съжаление, цялата ни лична енергия отива най-напред за създаването на споразумения, а след това – за тяхното спазване. Съвкупността от всички сключени споразумения изсмукват нашата сила и в резултат на това се чувстваме изчерпани. Имаме сила колкото да изкараме някак си деня, защото по-голямата част от енергията ни отива, за да спазваме споразуменията, които ни държат кротки и послушни.
Животът ни се управлява от споразуменията, които сме сключили със себе си. Ако не харесваме живота си, значи трябва да променим споразуменията. След прекратяването на всяко споразумение ние си възвръщаме цялата енергия, използвана за неговото създаване.
Има четири могъщи споразумения, основани на любовта, които могат да ни помогнат да сложим край на почиващите върху страха и пресушаващите енергията ни мисловни навици. Необходима е много силна воля, за да го направим. Но ако възприемем Четирите споразумения, те ще засилят личната ни сила дотолкова, че да можем да променим цялата система на старите си навици.

1. БЪДИ БЕЗГРЕШЕН В СЛОВОТО СИ

Говори честно. Казвай само това, което мислиш; не лъжи, не подвеждай себе си и другите с думите, които изричаш. Даден ти е дара на словото; отнасяй се с него като с дар, не го хвърляй безмисловно.
Не използвай словото, за да се самоосъждаш или за да осъждаш другите. Дай на словото си любов, защото каквото изпратиш, това ще получиш. Бъди милостив към себе си.
Ако се вслушаш в думите, които използваш, ти ще опознаеш себе си; ако се вслушаш в думите, които другите използват, ти ще опознаеш другите.
Словото притежава сила. Твоето слово подготвя твоето бъдеще.
Отдели време, за да проумееш смисъла на всяка дума, която използваш.
Словото е обвивката, чрез която твоята мисъл стига до другите.
Мисълта е енергия; енергията е носител на информация. Чрез словото ти изпращаш енергията на мисълта; словото е натоварено с енергията на мисълта.
Със словото си ти можеш да убиваш и да възраждаш. Бъди безгрешен в словото си. Само с това споразумение ти можеш да преобразиш живота си.
Твоето слово е силата, която трябва да създадеш. Твоето слово е дар от самия Бог. В Евангелието на Йоана се казва следното за сътворението на света: “В началото бе Словото и Словото бе у Бога и Бог беше Словото.”
Чрез словото ти изразяваш съзидателната си сила. Чрез словото даваш израз на всичко. Независимо на какъв език говориш, намеренията ти се осъществяват посредством словото. Онова, което сънуваш, чувстваш или представляваш, ще се прояви чрез словото.
Словото не е само звук или писмен символ. Словото е сила. Това е мощта, която трябва да изразиш и предадеш, да осмислиш и така да сътвориш събитията в живота си. Ти можеш да говориш. Кое друго същество на планетата може да говори? Словото е най-могъщият инструмент, който притежаваш като човешко същество.
Можеш да злоупотребиш със словото и да създадеш жив ад. Словото на Хитлер, почиващо върху породените от страха убеждения и споразумения, ще се помни векове.
Но можеш да бъдеш и безгрешен в словото.
Безгрешност означава “без грях”. Грях е всяка постъпка срещу самия себе си. Когато си безгрешен, ти поемаш отговорност за действията си, без да съдиш и да се самообвиняваш.
От тази гледна точка цялата концепция за греха се променя от нещо, свързано с морала и религията, в нещо, свързано със здравия разум. Грехът започва от самоотхвърлянето. Съгласно религиозната терминология, себеотхвърлянето е смъртен грях, който води до смърт. Себеотхвърлянето е равнозначно на самоубийство. Безупречността, от друга страна, утвърждава живота.
За съжаление, силата на словото се използва злонамерено. Използваме словото, за да ругаем, да обвиняваме, да намираме виновни, да унищожаваме. Разбира се, използваме го и правилно, но не много често. Преди всичко използваме словото, за да разпръскваме личната си емоционална отрова, изразявайки гняв, ревност, завист, омраза. Словото е най-могъщият ни дар като човешки същества, а ние го използваме срещу самите себе си. Създаваме хаос чрез словото. Използваме го, за да подклаждаме омраза между расите, между хората, между семействата, между нациите.
В периода на опитомяване нашите близки са изразявали мненията си за нас, без дори да се замислят. Ние сме приели тези мнения и в резултат сме живели в страх, като този, че не ме бива в спорта или в писането. Някой изразява мнение, ние приемаме това мнение и то се превръща в присъда.
Винаги, когато чуем нечие мнение и повярваме на това мнение, ние сключваме споразумение и то става част от мирогледа ни. Хората, които ни обичат, ни осъждат да живеем в емоционален ад, но не съзнават стореното. Затова трябва да им простим – те не съзнават какво правят.
Самите ние правим същото по отношение на собствените си деца. Изразяваме подобни мнения и децата ни носят тази присъда с години, а ние дори не съзнаваме какво сме направили. Затова трябва да простим и на себе си, помнейки, че подобни присъди трудно се отменят.
Единственият начин е да се сключи ново споразумение, почиващо върху истината. Истината е най-важната част от безгрешността на словото. Само истината ще те направи наистина свободен.
Вгледай се в човешките взаимоотношения и виж колко пъти си вредим един на друг чрез словото. С течение на времето словото се превръща в най-лошата форма на нашите взаимоотношения: клюката.
Научили сме се да клюкарстваме чрез споразумение. Като деца сме слушали как възрастните непрекъснато сплетничат, изразявайки открито мнението си за други хора. Изказвали са мнение дори за хора, които не познават. Заедно с мненията се е предавала и емоционалната отрова и ние сме приели този тип на общуване като нормален.
Години наред сме приемали клюки и негативни послания чрез думите на другите, както и чрез начина, по който използваме словото спрямо себе си. Ние постоянно разговаряме със себе си и през повечето време си казваме неща като: “Ама че съм дебел! Ама че съм грозен! Остарявам, оплешивявам… Глупав съм. Никога нищо не разбирам. Никога няма да бъда достатъчно добър и никога няма да бъда съвършен…” Трябва да си дадем сметка какво и как можем да правим със словото.
Безупречността на словото ще те имунизира и срещу всеки, който използва словото срещу теб. Защото ще приемеш отрицателната идея само ако умът ти е благодатна почва за нея. Когато си безгрешни в словото си, умът ти вече не е благодатна почва за негативни послания. Вместо това той е благодатна почва за думи, които са плод на любовта.
Мерилото за безпогрешността на твоето слово е степента на любовта ти към самия себе си.
БЪДИ БЕЗГРЕШЕН В СЛОВОТО СИ!

2. НЕ ПРИЕМАЙ НИЩО ЛИЧНО

Хората не правят нищо заради теб, а само и единствено за себе си, все едно по какъв начин го представят.
Ти никога не правиш нещо за другите, а само и единствено за себе си, все едно по какъв начин го представяш.
Хората не са център на твоята вселена.
Ти не си център на тяхната вселена.
Ако те смятам за грозен, то е само защото имам нужда от грозота и я търся навсякъде; ако ти кажа, че си добър, то е, защото изпитвам потребност от доброта и я откривам навсякъде. Ако аз не изпитвам потребност от нещо, няма да го забележа, дори да е под носа ми. Ако изпитвам потребност – ще виждам около себе си само това нещо.
Ако те ударя, то е, защото искам да ударя себе си, но не го осъзнавам и затова изваждам навън своята потребност и я насочвам към другия.
Ако крещя срещу теб, то е, защото мразя себе си и това се проектира върху отношенията ми с другите. Ако искам да те убия, това означава, че всъщност искам да убия себе си.
Когато не приемаш нищо лично, ти имаш имунитет към думите и действията на другите и те не могат да те наранят.
Когато не приемаш нищо лично, ти разполагаш с безкрайно познание: по думите и действията се чете лесно. Научиш ли се да четеш по думите и действията, ти ще опознаеш другите и ще разбираш техните мотиви.
Не приемай нищо лично. Дадената ти е огромна сила; не се отказвай от нея, като приемаш лично думите и действията на другите.
Но ние имаме навика да приемаме нещата винаги лично, като че са насочени единствено към нас. Защото имаме навика да се съгласяваме с всичко, което чуваме. Но веднага щом се съглася с това, което чувам, аз приемам в себе си отровата, която другият излъчва. Отровата премина от този, който говори, към мен, който слушам. Причината за това е т.нар. чувство за собствена значимост.
Личната значимост е върховната проява на егоизма, тъй като човек смята, че всичко е насочено единствено към неговата личност, към неговото собствено АЗ, което е център на Вселената. По време на опитомяването ние се научаваме да приемаме всичко лично. Смятаме, че всичко е насочено единствено към нас и че за всичко ние сме единствено отговорни, че можем да контролираме винаги и всичко. Аз, Аз и Аз – винаги и само АЗ!
Но другите никога не правят нещо заради нас. Другите правят всичко единствено заради себе си. Всеки живее в собствения си свят, в собствения си ум. Неговият свят е съвсем различен от този, в който живея аз. Когато приемам нещата лично, аз смятам, че другите знаят всичко за моя свят, че живеят единствено в моя свят, единствено за мен, и дори – че нямат собствен живот, за да живеят единствено моя живот. Дори когато нещата изглеждат лични, дори когато другите открито ме оскърбяват или нападат, това пак няма нищо общо с мен.
Техните думи, постъпки и мнения се ръководят единствено от споразуменията, които те са сключили със самите себе си, от мисловните модели в техните собствени умове. Позицията на другите е плод на начина, по който са били програмирани по време на собственото си опитомяване, поради което тази позиция няма нищо общо с мен.
Ако някой изрази собственото си мнение и ми каже: “Я, колко си дебел!”, аз не го приемам лично. Защото всъщност този човек се опитва да се справи с нещо вътре в него, със собствените си чувства, убеждения или мнения. Той насочва към мен своята емоционална отрова и тази отрова наистина може да стане моя, но само ако аз позволя това да се случи.
Ако аз приема небрежно подхвърленото мнение лично, ако му повярвам, аз приемам емоционалния боклук на другия и той става мой личен емоционален боклук. Ако обаче не приема лично тези мнения, аз ставам неуязвим. Имунитетът към емоционалната отровата на другите е дар от споразумението: НЕ ПРИЕМАЙ НИЩО ЛИЧНО!
Когато приемам нещата лично, аз се чувствам засегнат. Моята единствена реакция е да защитя себе си, собствените си убеждения, да създам конфликт. Правя от мухата слон, защото изпитвам потребността да бъда прав, а всички други – да грешат. Опитвам се да докажа своята правота и започвам да изразявам собствените си мнения.
Чувствата и постъпките ми обаче са само проекция на моя собствен свят, отражение на моите лични споразумения. Моите изказвания, дела и мнения са в съгласие единствено със сключените от мен споразумения и тези споразумения нямат нищо общо с другите. Ние говорим на различни езици и всеки крещи към другия своята правда, без да има големи шансове за хармонични отношения.
Но ако аз не се интересувам от твоята лична преценка за мен; ако тя не ме засяга; ако не приемам казаното от теб лично, това ще означава само едно: аз знам, че ако ти си щастлив, ти ще ми декларираш своята любов, не своята омраза и нещастие. За да ми казваш неща, които ме нараняват, това значи само, че ти самият си дълбоко наранен.
Когато знам това, изказванията на другите престават да ме засягат, да ме нараняват. Защото единствено аз знам какво представлявам всъщност, колко струвам. И наистина изобщо не ми е необходимо да ме одобряват другите, за да се одобря сам, да се обичам и харесвам.
Някой може да ми каже: “Твоите думи ме нараняват!” Не е така, не моите думи нараняват някого. Истината е, че този някой има емоционални рани, които моите думи докосват. Той сам се наранява, и аз няма да приема това, че той се самонаранява, като нещо лично и да си създам чувство за вина. Не защото не му вярвам, като ми казва, че го боли. Вярвам му. Но той самият не проумява, че не аз, а той самият се наранява. Ние двамата виждаме света по различни начини.
НЕ ПРИЕМАЙ НИЩО ЛИЧНО, защото ако приемаш нещата лично, се обричаш на безсмислено страдание. Хората са пристрастени към страданието в различна степен и ние се подкрепяме един друг в поддържането на тази пагубна привързаност. Хората са съгласни да си помагат да страдат. Ако имаш нужда от малтретиране, много лесно се намира кой да те малтретира.
По същия начин, ако си човек, който има нужда да страда, нещо в теб те кара непрекъснато да се измъчваш. Сякаш на гърба ти е написано “Ритни ме!” и винаги се намира кой да те ритне. Това е така, защото ти търсиш оправдание за страданието си, и го търсиш най-вече във външните фактори. Пристрастеността към страданието всъщност е също споразумение, но ти го подновяваш всеки ден, вместо да го промениш със споразумение, което да прекрати зависимостта ти.
Създадеш ли си навика да не приемаш нещата лично, ще избегнеш много неприятности в живота си. Гневът, ревността и завистта ще изчезнат и дори тъгата ще се стопи, когато не приемаш нещата лично.
Ако успееш да превърнеш това второ споразумение в навик, ще почувстваш голяма свобода. Дори целият свят да злослови срещу теб, ако не го приемаш лично, ще бъдеш имунизиран. Може някой умишлено да ти изпрати емоционална отрова, но ако не приемаш нещата лично, ти няма да я погълнеш. Когато не приемеш емоционалната отрова, тя ще се върне към този, който ти я е изпратил, и ще се върне още по-опасна, по-силна.
Ето защо е толкова важно второто споразумение. Когато не приемаш нещата лично, ще превъзмогнеш навици и модели, които те държат в плен на миналото и които предизвикват ненужно страдание. Дори само чрез практикуването на това споразумение ще започнат да се отменят десетки дребни, малки споразумения, които те карат да страдаш. Ако спазваш първите две споразумения, ще прекратиш 75 % от дребните споразумения, които те държат в плен на страданието.
Когато ти стане навик да не приемаш нещата лично, вече няма да е необходимо да се доверяваш на това, което казват или правят другите. Ще вземаш сериозните решение благодарение на вярата в себе си.
Не забравяй: ти никога не си отговорен за постъпките на другите Отговорен си единствено за собствените си постъпки. Когато наистина го разбереш и се откажеш да приемаш нещата лично, небрежните забележки или постъпките на другите няма да те нараняват, няма да те достигат.
Ако спазваш това споразумение, можеш да пътуваш из целия свят с напълно отворено сърце и никой няма да те нарани. Ще можеш да казваш “Обичам те!” без страх, че ще ти се присмеят или че ще те отхвърлят. Няма да се боиш да си поискаш онова, което ти е необходимо. Ще можеш да казваш ДА или НЕ, без да осъждаш и без да изпитваш чувство за вина. Ще можеш винаги да следваш сърцето си.

3. НЕ ПРАВИ ПРЕДПОЛОЖЕНИЯ

Намери смелост да изразяваш желанията си и да задаваш въпроси.
Никой освен теб не знае твоите мисли, твоите желания, твоите потребности, твоите намерения, затова – изразявай ги максимално точно, за да избегнеш недоразуменията.
Ти не знаеш мислите и желанията на другите, затова не прави предположения, а задавай въпроси, за да избегнеш недоразуменията.
Винаги имаш избор: да живееш с илюзията на предположението, или с яснотата на истината.
Не прави предположения. Само с това споразумение ти ще си върнеш силата, от която си се отказал, правейки предположения, и ще преобразиш живота си.
Но ние сме склонни да правим предположения за всичко. Проблемът с предположенията е, че вярваме в истинността им. Може да се закълнем в тяхната реалност.
Правим предположение за действията и мислите на другите, после ги приемаме лично, после обвиняваме другите и изпращаме емоционална отрова чрез словото. Затова винаги, когато правим предположения, ние си търсим белята.
Тъгата и нещастията, които си преживял, са резултат от правене на предположения, резултат от това, че приемаш нещата лично. Целият свят на контрол между хората е свързан с правенето на предположения и приемането на нещата лично.
Целият ни живот по инерция почива върху тях: клюкарстването е начинът, по който общуваме помежду си в живота по инерция, начинът, по който предаваме емоционалната отрова помежду си.
Тъй като ни е страх да поискаме изясняване на нещата, правим предположения и вярваме, че сме прави в заключенията си. После защищаваме предположенията си и се опитваме да изкараме другите виновни.
Винаги е по-добре да задаваш въпроси, вместо да правиш предположения, защото предположенията те обричат на страдание.
Когато правим предположения за връзките си, ние наистина си търсим белята. Често предполагаме, че нашият партньор знае какво мислим и дори – че не е необходимо да изразяваме желанията си на глас.
Убедени сме, че тя или той ще постъпи според желанията ни, защото ни познава много добре. И ако не го сторят, чувстваме се наранени и си мислим:” Как можа да го направи? Трябваше да се досети!”
После отново правим предположение: например, че вече не ме обича… Възниква истинска драма, защото започваме да търсим доказателства за новото си предположение… И така до безкрай.
Човешкият ум работи по много интересен начин: Имаме нужда да оправдаваме всичко, да обясняваме и проумяваме всичко, за да се чувстваме сигурни.
Пред нас стоят милиони въпроси, които се нуждаят от отговори, защото има толкова много неща, които един разсъждаващ ум може да обясни.
Не е важно дали отговорът е верен. Сам по себе си постигнатият отговор ни кара да се чувстваме сигурни. Именно затова ние правим предположения – за да се чувстваме сигурни.
През повечето време правим предположенията много бързо и несъзнателно, защото сме сключили със себе си споразумението да общуваме с другите именно по този начин – чрез предположения.
Предварително сме се съгласили, че е по-безопасно да не задаваме въпроси. Съгласили сме се, че ако хората ни обичат, те са длъжни да знаят какво искаме и как се чувстваме и изобщо не е необходимо да говорим за това.
Когато вярваме, че сме прави в някое от своите предположения, ние сме готови дори да унищожим връзката си, за да защитим своята позиция, нищо че тя почива единствено на някакво си предположение.
Най-често предполагаме, че всички възприемат живота като нас.
Предполагаме, че другите мислят, чувстват, преценяват и обиждат по същия начин, както ние.
Това е най-важното предположение, което хората правят и което причинява страха да бъдем самите себе си в отношенията си с околните.
Смятаме, че всички останали ще ни осъдят, ще ни превърнат в жертви, ще злоупотребят с нас и ще ни обвиняват за това, което сме.
Така че преди още околните да имат възможността да ни отхвърлят, ние вече сме се самоотхвърлили. Ето, така работи човешкият ум.
Ние правим предположения и за себе си и това поражда много вътрешни конфликти. “Мисля, че не съм способен да го направя.” Или: “Не съм способен.” Правя това предположение и откривам, че наистина не съм в състояние да го направя, или обратното. Надценявам се или се подценявам, защото не съм отделил време да си задам въпросите и да им отговоря. Може би трябва да събера повече факти за дадената ситуация. Или пък да престана да се самозалъгвам за истинските си желания.
Начинът да се предпазите от предположенията, е като задавате въпроси. Уверете се, че общувате ясно. Когато не разбирате, питайте. Имайте смелостта да задавате въпроси, докато всичко стане пределно ясно и дори тогава не предполагайте, че знаете всичко за дадената ситуация. След като чуете отговора, няма да ви се налага да правите предположения, защото ще знаете истината.
Освен това, имайте смелостта да помолите за онова, което искате. Всеки има право да се съгласи или да ви откаже, но вие винаги имате правото да помолите. По същия начин, всеки има право да ви помоли, а вие – да се съгласите или да откажете.
Ако не разбирате нещо, далеч по-добре е да попитате и да изясните нещата, отколкото да правите предположения.
В деня, когато престанете да правите предположения, ще общувате ясно и безпроблемно, без емоционална отрова.
Без предположения словото ще стане безпогрешно.
При ясно общуване всичките ви връзки ще се променят – не само с партньора ви, но и с всички останали.
Няма да ви се налага да правите предположения, защото всичко става пределно ясно: това искам аз – това искаш ти.
Ако общуваме по този начин, словото ни става безгрешно.
Ако всички хора можеха да общуват по този начин – с безгрешно слово, нямаше да има войни, насилие, неразбирателства.
Ако общувахме добре и ясно, всички човешки проблеми щяха да се решат. Ето, това е третото споразумение: НЕ ПРАВИ ПРЕДПОЛОЖЕНИЯ.
Лесно е да се каже, но е трудно да се изпълни. Трудно е, защото твърде често правим точно обратното. Имаме навици и поведенчески модели, за които дори не си даваме сметка.
Първата стъпка е да осъзнаем тези навици и да разберем колко важно е това споразумение.
Но не е достатъчно да проумеем значението му.
Само действието може да промени нещата.
Предприемането на действие, отново и отново, укрепва волята, създава солидна основа за формирането на нов навик.
След много повторения тези нови споразумения ще се превърнат в твоя втора природа и ти ще можеш да преобразиш целия си живот.
Когато преобразиш целия си живот, вълшебствата просто ще се случват.
Необходимото идва при теб с лекота, защото Духът се движи свободно през теб.
Това означава да бъдеш Майстор на намерението, Майстор на любовта, Майстор на Благодарността и на Живота.
Това е целта на толтеките.
Това е пътят на личната свобода.

4. ВИНАГИ ПРАВИ НАЙ-ДОБРОТО,
НА КОЕТО СИ СПОСОБЕН

Най-доброто, на което си способен, е променлива величина.
При всички обстоятелства давай най-доброто от себе си и няма да се самоосъждаш, самобичуваш и самосъжаляваш, а ще живееш с чиста съвест.
Това споразумение позволява на първите три да се превърнат в дълбоко вкоренени навици.
Четвъртото споразумение: “Винаги прави най-доброто, на което си способен”, е свързано с прилагането на първите три.
Затова:
При всички обстоятелствата прави най-доброто по силите си – нито повече, нито по-малко.
Но помни, че най-доброто е променлива величина.
То ще е различно, когато си здрав и когато си болен, когато си трезв или когато си пиян…
Най-доброто ще зависи от това, дали си разтревожен, ядосан или изпълнен с ревност.
Най-доброто зависи от това, дали си щастлив.
В зависимост от настроението най-доброто ще се променя всеки миг, всеки час, всеки ден.
Твоето “най-добро” ще се променя непрекъснато.
Независимо от качеството, продължавай да правиш най-доброто, което е по силите ти – не повече, не по-малко, а винаги и само най-доброто.
Ако се насилваш да даваш повече, ще изхабиш повече енергия и най-доброто вече няма да е достатъчно. Когато се престараваш, изтощаваш тялото си, вървиш срещу себе си и постигането на целта отнема повече време.
Ако правиш по-малко, ти се обричаш на неудовлетвореност, на самоосъждане, на чувство за вина и съжаление.
Просто прави най-доброто, при всички обстоятелства в живота си.
Няма значение дали си уморен или болен.
Ако винаги правиш най-доброто, няма да се обвиняваш.
Ако не се обвиняваш, няма да страдаш от чувство за вина.
Няма и да се самонаказваш.
Когато правиш най-доброто, на което с способен, ти живееш пълноценно. Ще бъдеш продуктивен, добър към себе си, семейството си, обществото, към всичко. И именно действието ще те накара да се почувстваш безкрайно щастлив.
Да правиш най-доброто, на което си способен, означава да предприемеш нещо, защото го обичаш, а не защото очакваш отплата.
Повечето хора правят точно обратното: правят нещо само когато очакват отплата и не се наслаждават на това, което правят.
Когато работиш само за възнаграждението, ти изпитваш неприязън към работата си. Опитваш се да избегнеш действието и чакаш края на седмицата. Получаваш парите, но не си щастлив.
Опитваш се за избягаш – напиваш се или правиш нещо друго, защото не харесваш себе си. Защото не харесваш живота си. Има много начини, по които се нараняваме, когато не се харесваме.
Когато даваш най-доброто, наградата ще дойде, но не си обсебен от нея. Може дори да получиш повече, отколкото си очаквал.
Ако правиш най-доброто от себе си, ти се радваш на живота, забавляваш се, не се отегчаваш, не изпитваш угризения, неудовлетворение или вина, не се самоукоряваш.
Не е лесно винаги да правиш най-доброто, но именно това те прави свободен.
Когато правиш най-доброто, на което си способен, ти се научаваш да приемаш себе си.
Но трябва да си даваш сметка за грешките и да се учиш от тях. Да се учиш от грешките си, означава да се упражняваш, да гледаш често резултатите и да продължаваш да се упражняваш. Това засилва самосъзнанието.
Ако правиш най-доброто, на което си способен, наистина имаш усещането, че работиш, защото се наслаждаваш на заниманието си.
Знаеш, че правиш най-доброто, когато се наслаждаваш на заниманието си или когато го правиш по начин, който няма да има вредни последици за теб.
Правиш най-доброто, защото искаш да го правиш, а не защото трябва или защото се опитваш да угодиш на другите.
Ако правиш нещо, защото се налага, тогава няма начин да дадеш най-доброто от себе си. В такъв случай е по-добре да не го правиш.
Да действаш, значи да живееш пълноценно. Бездействието е начин за отричане на живота. Бездействието е да седиш пред телевизора, защото се боиш да бъдеш жив и да поемеш риска да разкриеш същността си. Да разкриеш същността си значи да действаш.
В главата ти може да има много велики идеи, но промяната идва само с действието. Ако идеята не бъде приложена на практика, няма да даде резултати, няма да те възнагради.
Да правиш най-доброто, на което си способен, е велик навик.
Първите три споразумения ще се задействат само ако правиш най-доброто от себе си.
Не очаквай винаги да бъдеш безгрешен в словото си.
Навиците са твърде силно нещо и са здраво вкоренени в ума.
Но можеш да правиш всичко, което е по силите ти.
Понякога ще приемаш нещата лично. Нищо, прави най-доброто от себе си.
Понякога ще правиш предположения. Нищо, прави най-доброто от себе си.
Когато правиш най-доброто, на което си способен, с времето навикът да злоупотребяваш със словото, да приемаш нещата лично и да правиш предположения ще отслабне и ще се проявява все по-рядко.
Не е необходимо да се осъждаш, да се чувстваш виновен или да се наказваш, ако не спазваш тези споразумения.
Щом правиш най-доброто, на което си способен в момента, ще се чувстваш добре, ще се чувстваш добър.
Всичките ти знания са плод на повторението. Всичко идва с действието.
Ако правиш най-доброто, на което си способен, ще откриеш, че е само въпрос на време да намериш това, което търсиш.
Трябва само да се изправиш и да бъдеш човек. Трябва да почиташ човека, който си.
Уважавай тялото си, наслаждавай му се, обичай го, храни го, почиствай го, лекувай го. Упражнявай се отново и отново да правиш онова, от което тялото ти се чувства добре.
Ако почиташ тялото си, всичко ще се промени. Когато показваш любовта си към всяка част от своето тяло, ти посяваш семената на любовта и след като те пораснат, ти ще обичаш, почиташ и уважаваш тялото си извънредно много…
Ако спазваш всичките четири споразумения, ако си безгрешен в словото си, ако не приемаш нищо лично, ако не правиш предположения и ако винаги правиш най-доброто, на което си способен, животът ти ще бъде прекрасен. Ще притежаваш 100-процентов контрол над битието си.
Мъдростта е тук и само чака да я използваш. Четирите споразумения са тук – просто трябва да ги възприемеш и да уважаваш смисъла и силата им.
Но никак не е лесно. Където и да отидем, пътят ни е осеян с препятствия. Всички се опитват да пречат на нашата отдаденост на новите споразумения и ни изкушават да ги нарушим.
Проблемът е във всички останали споразумения. Те са живи и много силни.
Трябва да защитиш тези Четири споразумения.
Наградата е превъзмогването на човешкото страдание.
Ако нарушиш някое споразумение, започни отначало.
Всеки ден ще става все по-лесно, докато се научиш да управляваш живота си.
Любовта и самоуважението ти непрекъснато ще нарастват.
Не се притеснявай за бъдещето.
Съсредоточи вниманието си върху настоящето и живей.
Изживявай всеки един отделен ден.
Винаги прави най-доброто, на което си способен, за да спазваш тази Четири споразумения.

ІХ. ПРЕКРАТЯВАНЕ НА СТАРИТЕ СПОРАЗУМЕНИЯ

Истинската свобода е свързана с човешкия дух.
Това е свободата да бъдем такива, каквито сме.
Да не се страхуваме или срамуваме да бъдем себе си.
Не трябва да виним другите или себе си, че сме злоупотребявали със самите себе си.
Достатъчно е да сложим край на тази злоупотреба.
Време е да се освободим от тиранията на навиците, на живота си по инерция, като променим старите споразумения.
Време е да се освободим от ролята си на Жертва.
Първата стъпка към личната свобода е осъзнаването.
Ако не осъзнаваш, че не си свободен, ти няма как да се стремиш към свободата си.
Трябва да осъзнаваш кой си, да познаваш всичките си потенциални умения.
Трябва да се самоопознаеш.
Ако наречем ПАРАЗИТ сбора от Съдник, Жертва и Кодекса (системата от вярвания), тогава всеки опитомен човек е болен човек.
Болен е, защото Паразитът контролира ума му.
Храната на Паразита са негативните емоции, произтичащи от страха.
Паразитът е живо същество, което живее за сметка на други същества.
То изсмуква енергията им, без да даде нещо полезно в замяна и като рака постепенно убива гостоприемника си.
Съдникът, Жертвата и Кодексът са съставени от психическа или емоционална енергия и тази енергия е жива. Нашият мозък е фабрика за емоции.
Когато осъзнаем, че животът ни се контролира от Паразита, ние имаме две възможности:

· Да продължим да живеем по инерция, да се примирим.
· Да се разбунтуваме и да отнемем властта на Паразита над собствения ни живот. Това е война за собствената ни независимост.

Паразитът е стоглаво и хилядоглаво чудовище и за да го убиеш, трябва да се пребориш с всеки от собствените си страхове – един по един.
Процесът е бавен, но резултатен.
След всеки победен страх ставаш все по-свободен.
Трудната работа да се освободиш от всичките си страхове се свежда до това, да направиш своето голямо почистване на ум.
За да се справиш, прегледай едно по едно всичките си стари споразумения.
Разгледай ги от гледната точка на новите си Четири споразумения.
Разликата между досегашния, наложен ти живот, и новият, който ти избираш сега, е в убедеността, че си НЕВИНЕН.
Вече вярваш, че личният избор е единствено твой.
Че единствено ти избираш в какво да вярваш.
Така ти добиваш властта да моделираш собствения си живот.
Ти избираш отговорността.
Дай си сметка за системата от наложените ти убеждения, в които си вярвал, според които си живял и които никога не си избирал ти самият.
Избери от всичките споразумения онези, които искаш да промениш.
Съсредоточи вниманието си върху тях.
Препрограмирай ума си от споразуменията на страха към споразуменията на любовта.
Използвай силата на новите Четири споразумения.
Практикуването им осигурява база за размисъл, за отхвърляне на старите споразумения, докато стигнеш до сърцевината на всички споразумения.
Процесът е бавен и труден – десетилетия сме изграждали споразуменията, които сега трябва да препрограмираме.
Във всяко от старите споразумения сме влагали силата на словото, която всъщност е силата на личната ни воля.
Сега всеки трябва да вземе тази своя сила обратно.
Все едно че се борим със собствената си наркомания, защото всеки от нас е пристрастен към стария си начин на живот.
Пристрастени сме както към привичките си, така и към гнева, страданието, самосъжалението.
Пристрастени сме към собствените си убеждения.
Единственият начин да се разбие старият стереотип е, като се използва повторението – начинът, по който е създаден стереотипът.
Затова:
Практикувай новите споразумения и те ще изместят старите.

ПРИЛОЖЕНИЯ:

ТИ СИ ЖИВОТ!

Щастието е твое рождено право. Както любовта, насладата и споделянето й.
Жив си, така че вземи живота си и му се радвай.
Не се съпротивлявай на разливащия се в теб живот, защото това е живеещият в теб Бог.
Самото ти съществуване доказва съществуването на Бога. Съществуването ти доказва съществуването на живота и на енергията.
Не е необходимо да знаем или да доказваме каквото и да е.
Единственото, което има значение, е да бъдем, да поемем риска да живеем и да се радваме на живота.
Кажи “Не”. Кажи “Да”.
Всеки има правото да бъде самият себе си.
Не ти трябва познание.
Не ти е необходимо другите да те приемат.
Ти даваш израз на своята божественост чрез живота и любовта към себе си и към другите.
Да кажеш “Обичам те” е проява на божествеността, на божественото.
В Индия има един ритуал, наречен пуджа. Вземат най-различни изображения на Бога и ги къпят, хранят и им показват любовта си. Дори изричат мантри пред тях. Самият идол не е важен. Важен е начинът, по който се изпълнява ритуалът, и по който се казва: “Обичам те, Боже!”
Бог е Живот.
Бог е Живот в действие.
Най-добрият начин да кажеш “Обичам те, Боже”, е да живееш, давайки най-доброто от себе си.
Най-добрият начин да кажеш “Благодаря ти, Боже”, е да се освободиш от миналото и да живееш в настоящето, тук и сега.
Каквото и да ти отнема животът, остави го да си отиде.
Когато се отпуснеш и забравиш миналото, ти си позволяваш да живееш пълноценно в настоящия живот. Освобождаването от миналото означава, че можеш да се насладиш на момента.
Живей, без да се страхуваш от присъди. Промени поведението си, не се води от това, как ще те приемат другите. Ти не си отговорен за мнението на другите. Откажи се да контролираш другите и те ще загубят контрола си над теб.
Учи се от мъдрите. Те са такива, каквито са. Те действат с това, което имат, и правят това, което могат.
Учи се от нещата. Те са такива, каквито са. Не прави неща, за които не си създаден. Мъдрият знае границите на възможностите си; глупакът – не.

ТВОЕТО ПРАВО НА ИЗБОР

· Забрави всичко, което си научил досега. Постави ново начало. Животът ти е твое творение. Ти избираш дали да страдаш или да си щастлив. Ако замениш избора “Искам да страдам” с “Искам да съм щастлив”, ти всъщност избираш да обичаш.
· Любовта се излъчва отвсякъде, стига да й позволиш. Любовта е във всичко наоколо. Тя е състояние на блаженство. Ти имаш рождено право на щастие. И на страдание. Кое избираш?
· Не се страхувай да изразиш мечтите си. Знай кой си и какво искаш. Свободен си да променяш живота си – той е твоят живот, не животът на другите.
· Може да казваш ДА и НЕ винаги, когато ти решиш.
· Живей, без да се страхуваш от присъди. Промени поведението си, не се води от това, как ще те приемат другите. Ти не си отговорен за мнението на другите. Не изпитвай необходимост да контролираш другите и те ще загубят контрола си над теб.
· Не съди. Прощавай. Освободи се от предишната си критичност. Откажи се от необходимостта си винаги да бъдеш прав, пръв, на върха. Никой не е виновен. Уважавай себе си. Уважавай другите.
· Не се страхувай да обичаш и да бъдеш обичан.
· Не се страхувай, че ще загубиш нещо. И без това нищо не ти принадлежи.
· Не се страхувай от смъртта, не се страхувай от живота.
· Обичай се такъв, какъвто си. Обичай тялото, емоциите, ума си такива, каквито са.
· Само любовта може да те доведе до състояние на блаженство. Да изпитваш блаженство е като да си влюбен. Летиш в облаците. Където и да се огледаш, виждаш само любов. От теб зависи колко дълго ще останеш в блаженството.
· Светът е красиво място. Животът може да бъде много лесен, ако се ръководи от любовта. Нищо не ти пречи да обичаш непрекъснато. Изборът е твой. Ако нямаш причина – обичай заради самата любов, защото това те прави щастлив и блажен. Любовта винаги носи само щастие. Тя променя представите ни за всичко.
· Погледни през очите на любовта и ще я видиш навсякъде. Когато обичаш, бърборенето на ума излиза във ваканция.
· Обичаш страданието си, защото ти е познато и ти дава усещане за сигурност. Опознай любовта, направи нов избор.
· Може би не си в състояние да избягаш от съдбата си, но единствено в твоите ръце е да страдаш или да си щастлив със своята съдба.

МОЛИТВА ЗА СВОБОДА

Затвори очи, отвори сърцето си, усети извиращата от сърцето ти любов.
Съсредоточи вниманието си върху белите си дробове, сякаш само те съществуват. Изживей насладата, че дишаш. Ти удовлетворяваш най-насъщната си нужда: да дишаш. Поеми дълбоко въздух и почувствай как той изпълва дробовете ти с любов. Защото въздухът е любов. Въздухът е живот, значи е любов. Вдишвай, докато тялото ти поиска да издиша. Издишай с наслада, защото си се освободил от вътрешните отрови. Удоволствие е да удовлетворяваш всяка потребност на тялото си. Дишането е голяма наслада. Само то е достатъчно, за да си винаги щастлив, да се наслаждаваш на живота. Да си жив, е напълно достатъчно. Изживей насладата да си жив, да изпитваш любов… И се помоли:

Създателю на Вселената,
Днес те молим да дойдеш и да споделиш с нас силния съюз на любовта. Знам, че истинското ти име е любов, че за да общувам с теб, трябва да споделя твоите вибрации, твоята честота, защото ти си единственото, което съществува във Вселената.
Помогни ми днес да бъда като теб, да обичам живота, да бъда живот, да бъда любов. Помогни ми да обичам като теб – безусловно, без очаквания, без задължения, без да съдя. Помогни ми да обичам и да приема себе си, без да съдя, защото когато съдя, намирам се за виновен и изпитвам нужда да бъда наказан.
Помогни ми да обичам безусловно всяко твое творение, особено другите хора, всичките си роднини и познати. Защото когато ги отхвърлям, аз отхвърлям себе си, а когато отхвърлям себе си, аз отхвърлям Теб.
Помогни ми да обичам другите такива, каквито са, безусловно.
Помогни ми да ги приема такива, каквито са, без да ги съдя, защото когато ги съдя, аз ги намирам за виновни, обвинявам ги и изпитвам потребността да ги наказвам.
Днес изчисти сърцето ми от цялата емоционална отрова.
Освободи ума ми от критичността, за да живея в пълен покой и в съвършена любов.
Днес е специален ден. Днес отново отварям сърцето си за любовта, за да мога да кажа на всеки “Обичам те” без никакъв страх, от цялата си душа. Днес аз ти се принасям в дар. Ела при мен, използвай гласа, очите, ръцете и сърцето ми, за да осъществим съюза на любовта с всеки.
Създателю, помогни ми днес да бъда като Теб. Благодаря Ти за всичко, което получавам днес, особено за свободата да бъда самия себе си.
Амин.

МОЛИТВА ЗА ЛЮБОВ

Аз съм огънят на любовта и се моля:
Благодаря ти, Създателю, за живота, който ми дари.
Благодаря ти, че ми даде всичко, което ми е било наистина необходимо.
Благодаря ти за възможността да имам това красиво тяло и този прекрасен ум.
Благодаря ти, че живееш в мен с цялата си любов, с чистия си и безкраен дух, с топлината и лъчистата светлина.
Благодаря ти, че използваш думите, очите и сърцето ми, за да споделяш любовта си, където и да отида.
Обичам те такъв, какъвто си, и тъй като съм твое творение, обичам и себе си такъв, какъвто съм.
Помогни ми да запазя любовта и покоя на сърцето си и да превърна тази любов в нов начин на живот и да живея в любов до края на дните си.
Амин.

Толтекска книга на мъдростта

ЛЕКУВАЩО СЪЗНАНИЕ