ПРЕВЪЗМОГВАНЕ НА ОМРАЗАТА

4. ПРЕВЪЗМОГВАНЕ НА ОМРАЗАТА

Не всеки, претърпял тежка загуби или стресова промяна в живота, се разболява. Изглежда решаващият фактор е как той се справя с проблема. (Според Джеръм Франк, психиатър от университета “Джонс Хопкинс”, “стресът се дължи главно на субективната интерпретация на събитията”.) Хората, които открито изразява чувствата си и все пак продължават напред, по принцип остават здрави.
Веднъж ми се обади съпругът на една пациентка и ме попита: “Какво казахте на съпругата ми?” Разправи ми как тя се прибрала у дома и часове наред му крещяла за 20-годишния им брачен живот, който според него бил съвсем добър. Отвърнах му: “Нищо не съм казал на съпругата ви. Та обаче научи, че е болна от рак и дава израз на натрупалото се години наред негодувание.”
Гневът е нормална реакция, ако човек го изрази на момента. Ако бъде потиснат, той се превръща в негодувание или просто в омраза и може да бъде разрушителен.
Ако човек се справя с гнева или с отчаянието си още при появата им, няма защо да възниква болест. Когато пренебрегваме емоционалните си потребности, ние сами подготвяме физическия си срив. Нашата цивилизация ни е научила, че да е редно да сподели, ако ни предстои операция или се разболяваме, но е едва ли не срамно да признаем, че нервите ни не издържат и трябва да отидем на психиатър.
Простата истина е, че щастливите хора рядко се разболяват. Собственото ни отношение към себе си е най-важният фактор за излекуването и за доброто ни здраве. Хората, които са в мир със себе си и със заобикалящата ги среда, страдат далеч по-малко от сериозни заболявания.
Силната имунна система може да се пребори дори с рак и СПИН, ако не й се пречи. Емоционалното израстване към по-голямо самоприемане и удовлетвореността помагат за поддържането на дееспособна имунна система.
Общият знаменател на всички депресии е липсата на любов и обезсмислянето на живота, поне от гледна точа на депресирания човек. Тогава болестта играе ролята на бягство от загубилото смисъл всекидневие.
Сред най-често срещаните предшественици на рака са травмиращата загуба или чувството за празнота в живота. Когато саламандърът загуби крайник, израства му нов. Когато човек претърпи емоционална загуба, с която не съумява да се справи, тялото често реагира чрез нов израстък във вид на тумори. Ако съумеем да откликнем на загубата чрез личностно израстване, ние можем да предотвратим нежеланите туморни растежи. Според Арнолд Хъчнекър (“Воля за живот”) “депресията е частична капитулация пред смъртта, а ракът е отчаяние, проявяващо се на клетъчно ниво”.
Според определението на психолозите депресията най-общо означава отказ или капитулация. Чувствайки, че настоящите условия и бъдещите възможности са непоносими, депресираният човек “обявява стачка” срещу живота, прави все по-малко и по-малко, загубва интерес към хората, работата, хобито и т.н.
Обикновено, отказвайки се от нормалните си дейности, депресираните пациенти все пак реагират по някакъв начин на нетърпимото – според тях – положение. Реакцията е негативна, но поне има опит за отдръпване. Много хора обаче продължават обичайните си дейности и се правят на щастливи, макар вътрешно да усещат, че животът им е загубил своя смисъл. Рядко им се поставя диагнозата “Депресия”, тъй като някак си продължават да функционират. Състоянието на “тихо отчаяние” е състоянието на човек, смирен и любезен отвън, но вътрешно преизпълнен с неизразен гняв и отчаяние.
Толкова много религии и философии ни учат как да намерим своя път. Онова, което всички те се опитват да ни кажат, е да се вслушаме в чувствата си и да ги оставим да ни насочват. Ако пренебрегнеш тялото си и посланията, които то ти изпраща, рано или късно ще понесеш последствията.
Христос казва: “Който търси да спаси живота си, ще го загуби, а който е готов да загуби живота си, ще се спаси.” Според мен това означава, че загубваме истинския си живот, когато се подчиняваме на изискванията на другите или ставаме такива, каквито те искат да бъдем, за да спечелим любовта им или просто за да продължат да ни обичат. След като осъзнаем тленността си (когато сме готови да загубим живота си), ние се отказваме от пагубния за нас начин на живот и започваме да бъдем самите себе си.
Христос казва още: “Не разкриеш ли онова, що е в теб, неразкритото ще те погуби.” Животът се съдържа в нашето тяло. Не разкрием ли чувствата си, нашите телесни спомени, потиснатите чувства ще ни погубят.
Още най-ранните духовни текстове ни учат да запазим мълчание и да се вслушаме. Оцеляващите отделят време, за да замълчат и да се вслушат. Можете да го наречете медитация, размисъл, релаксация или водене на дневник. Всички тези неща се свеждат до миговете на мълчание и вслушването във вътрешния глас. Отделете време да се вслушате. Ако го сторите, ще откриете призванието си и ще можете да умрете с радостното съзнание, че сте допринесли с нещо и сте изпълнили своята мисия.
Оцеляващите се занимават с духовната, екзистенциалната и емоционалната страна на живота си. Когато се посветим на безкористната, безусловната любов, започва истинското изцеление. Тогава ние не се стремим да променим хората, а им се посвещаваме. Сама по себе си любовта е чудотворна лечебна сила. Тя е чудото и смисълът на съществуването. Запитайте се кой урок трябва да научите тук и го научете, докато давате любов на света. Слепотата на любовта играе огромна роля за изличаването на раните на света.
Казваме, че любовта е сляпа, тъй като тя ни помага да видим света по важен за оцеляването начин. Слепотата на любовта има терапевтичен ефект, защото ни позволява да функционираме, без да складираме в себе си образите на житейските несгоди. Казвам на хората: “Ако не сте способни да обичате, поне развийте амнезия, за да живеете по-спокойно и да не помните всичко, с което хората са ви наранили.”
Огорченията и омразата са причината много хора да не могат да разчистят емоционалните си сметки и да изградят хармонични отношения с другите. Преодоляването на страха ще ви помогне да простите на онези, които са ви засегнали, и ще освободи любов, която може да ви направи неуязвими за околните. Изборът да обичаме и да вярваме в смисъла на живота увеличава шансовете ни за оцеляване при всякакви условия.
Любовта наистина е способна да ни спаси. Не казвам да обичате извергите, но дори и най-поквареният човек е бил невинно бебе. Не бива да забравяме, че всички сме продукт на родителите си и на обществото. Ако получи неправилни послания и бъде лишен от любов, всеки от нас може да се превърне в Хитлер. Това не е приемане на злото, а по-скоро отказ да слезем до неговото равнище. Както казва Лутър Кинг младши: “Омразата няма да ми върне семейството.” За заръката на Иисус да обичаме враговете си, той пише:
“Прошката не означава да се правим, че не забелязваме стореното или да наричаме другояче лошата постъпка. По-скоро смисълът на прошката е, че лошата постъпка вече не представлява пречка за връзката. Трябва да разберем, че лошата постъпка на враждебно настроения към нас никога не изразява докрай същността му. Дори у най-големия си враг можем да открием частица доброта.
Не бива да смесваме любовта със сантименталното словоизлияние. Нейният смисъл е много по-дълбок от емоционалните прояви. Сега можем да разберем какво е имал предвид Иисус, когато е казал: “Обичайте враговете си.” Трябва да сме щастливи, че не е казал: “Харесвайте враговете си.” Почти е невъзможно да харесаш някои хора. “Харесвам” е сантиментална и нежна дума. Как можем да харесваме някой, който бомбардира домовете и избива децата ни? Това е невъзможно. Но Иисус е знаел, че “Обичам” е нещо по-велико от “Харесвам”. Когато ни заповядва да обичаме враговете си, Иисус говори за разбиране и съзидателно, опрощаващо доброжелателство към всеки човек. Само ако тръгнем по този път и отвръщаме с тази любов, можем да бъдем деца на нашия небесен Отец.”
Истинското изпитание е не дали ще се съгласим да ни разпънат, за да спасим човечеството, а дали сме в състояние да живеем с човек, който хърка.
Трябва да помните, че не можете да промените никого. Можете да промените единствено себе си. Но не забравяйте, че вие създавате другия човек чрез поведението си.
За съжаление, за да се променят, повечето от нас трябва да минат през страданието. Променяме се единствено през болката. Може да е трудно да гледаме как любимите ни същества страдат; нашата работа е да ги обичаме. Защото ги променя именно болката, а не нашите проповеди.
За да се научим да обичаме, трябва да се откажем от страха, мъката и отчаянието, ревниво пазени от мнозина. Много хора носят в себе си трупан с години неизречен гняв, който циркулира в умовете им и предизвиква нов стрес при всяко докосване. За да се изправим срещу него, трябва честно да признаем собствения си принос за проблема и да простим и на себе си, и на онези, срещу които сме негодували и от които сме се страхували. Не простим ли, заприличваме на враговете си.
Много хора успяват да се освободят от страховете и негодуванието си едва пред прага на смъртта. Когато ни сполети нещастие, ние сме изправени пред избора как да го възприемем. Виктор Франкъл пише: “Да живееш, значи да страдаш; да оцелееш, значи да намериш смисъл в страданието.” Наричат смъртта или заплахата от смърт върховен учител, защото ни подтиква да оценим високо онова, което имаме днес или което можем да направим днес.
Духовността, безусловната любов и способността да приемем болката и проблемите като възможности за израстване и пренасочване ни позволяват да оползотворим максимално времето, с което разполагаме. Тогава разбираме, че имаме единствено настоящия момент, но той е безкраен. Осъзнаваме, че миналото или бъдещето не са реални и че започнем ли да мислим за тях, да съжаляваме или да си пожелаваме, всъщност се загубваме в умозрителни разсъждения, вместо да живеем тук и сега.
Повтарям: вместо “гняв” аз използвам думата “негодувание”, защото мисля, че гневът е нормална емоция, ако се изрази на момента. Тогава приключваме с него. Ако го държим под похлупак, той прераства в негодувание или в омраза. Рано или късно негодуванието и омразата експлодират и унищожават околните или остават потиснати и унищожават нас самите.
Често се смята, че човек трябва да се изправи едва ли не пред смъртта, за да настъпи обратът. От собствен опит знам, че човек може да се промени по всяко време. Ако човек поеме по духовната пътека по собствен избор, той става неуязвим за болестите и нещастията.
Д-р Грейнджър Уестбърг, основател на множество центрове за холистична медицина, където лекари, сестри и свещеници работят в екип, вярва, че болестите на повечето пациенти се дължат на духовни проблеми, а не на сривове в тялото. Както се изразява той, “физическите симптоми често само са входните билети за процеса на самопознанието и духовната промяна”. За да положи началото на това истинско изцеление, всеки от нас трябва да осъществи скока във вярата, описан от френския поет Гийом Аполинер:

– Елате до ръба.
– Не, ще паднем.

– Елате до ръба.
– Не, ще паднем.

Те застанаха до ръба.
Той ги бутна и те полетяха.

ЛЮБОВ, МЕДИЦИНА, ЧУДЕСА