ДУХОВНИТЕ ЗАКОНИ

ДУХОВНИТЕ ЗАКОНИ

1. ЗАКОНЪТ ЗА ПРОШКАТА

“Опрощаването възвръща в сърцата ни невинността,
която познаваме – невинност,
която ни дава свободата да обичаме.”
Робин Караджиян

Eдна от най-големите истини на колективната мъдрост, предавана през вековете, е: “Животът може да се изживее като вълнуващо приключение, ако е изпълнен с прошка.”
Прошката е чудо, което се получава от само себе си. Прощавайки, ние отхвърляме омразата към другия. В ума и душата ни настава покой. Прошката е нещо лично, невидимо, едно искрено нашепване, звучащо дълбоко в душата.
Нищо не обърква повече живота; нищо не провокира толкова болестта, колкото омразата, угризенията и взаимните обвинения. Тези три реакции към живота се градят на гнева, вината и враждебността. Задържани в ума и сърцето, те блокират живота. Блокират личностния ни потенциал. Пресушават живота и го лишават от радост и мир.
Всеки е способен да прости и на другите, и на себе си. И всеки може да го направи незабавно.
Прошката ни освобождавана от непрестанното самонаказване, което ни налага решението да мразим. Прошката ни позволява да неутрализираме отровните емоции, които ни парализират. Решението да простим ни прави свободни. Прошката е единственото, което може да ни избави от вината и неприязънта.
Ние прощаваме, не за да остане другия ненаказан. Ние прощаваме, за да освободим себе си от яда и омразата. Изцелението настъпва като по чудо.
Последиците от това, че не можем да простим на себе си или на другите са очевидни и като правило – изключително тежки. Омразата е гибел за съвършеното здраве. Изберете не-прошката; изберете омразата и животът ви завинаги ще е изпълнен с ненавист, дълбоко разочарование и маниакално самосъжаление.
Отказът от прошка се дължи на страха. Тъй като се страхуваме какво могат или не могат да ни направят другите, ние избираме гнева, нападението, отбраната като начин да се чувстваме сигурни. Омразата – най-гибелното, най-нездравословното чувство, може да бъде победена единствено от прошката.
Законът за прошката се спазва много трудно. Той ни кара да преразгледаме мотивите си. Изисква да се вгледаме надълбоко в нещата. Процесът на прощаването изисква да се откажем от убедеността си, че винаги ние сме правите. А това наистина е трудно.
Прощаването не изисква от нас да изневеряваме на убежденията си или да пренебрегваме принципите си. Не е необходимо да правим компромиси с личностния си интегритет. Не е нужно да се отказваме от това, което наричаме своя истина. Достатъчно е да се поставим на мястото на другия и да се опитаме да проумеем неговата истина. Законът за прошката не иска от нас да живеем, опитвайки се да угодим на всеки, изневерявайки на себе си.
Законът за прошката ни помага да стигнем до истината, че не духът ни настоява да отстояваме на всяка цена някаква своя правота, а личното ни его.
Законът е общовалиден и има еднаква сила във всички човешки взаимоотношения: лични, семейни, професионални, обществени. Прошката е в сила за всичко, при всекиго, винаги.
Нищо не осквернява съвършеното здраве на духа и тялото повече от ненавистта, угризенията и взаимните обвинения. Тези емоции са много по-опасни за нашето здраве от най-тежката физическа травма.
Как изглежда Законът за прошката в действие. Мога да отговоря на този въпрос единствено с личния си опит.
Лежах у дома, измършавял от рака, с непрекъснати болки. Всички – и семейството, и лекарите, а и аз самият знаехме, че умирам. И въпреки това нещо ме държеше. Звънях по телефона на всеки, който бе оцелял. Исках да разбера как го е постигнал. Отговорите винаги бяха: “Необходимо е да простиш. Опрощаването променя нещата.”
Първата ми реакция беше: “Няма какво да прощавам. Опрощаването не е мой проблем.” Грешах.
На първо място бе моята критичност. Каквото и да погледнех, аз търсех да открия какво не му е наред. Правех това без изключение. Любимият ми обект бяха хората. Набързо изучавах даден човек, за да открия къде са слабите му места. Правех го с цел да унижа някого, за да се издигна над него в своите представи. Моето мислене беше изкривено, лишено от милосърдие и състрадание.
Критичността ми преминаваше в обвинения. Заемах ролята на съдник. Бях убеден, че правият винаги съм аз. Раздавах присъди и продължавах да доказвам правотата си на друго място. Моето отровно поведение бе основната причина за диагнозата, която сам си отсъдих. Бях въплътил чувството си за достойнство и пълноценност в представата, че винаги съм прав. Изпитвах потребност всеки да знае и признае, че съм прав.
Поведение на враждебност, породена от убеждението, че винаги сме прави и че трябва на всяка цена да отстоим правотата си, води до огромни загуби на енергия, генерирайки негативен дух и дух на противопоставяне, което е чиста емоционална отрова и за нас, и за другите.
След втората операция, която потвърди, че ракът се е разпространил в лимфната система, ми оставаха 30 дни живот. И едва тогава, с произнесена смъртна присъда, знаейки часа на изпълнението й, аз започнах своето пътуване към благосъстоянието на ума, духа и тялото си. Свързвах се непрекъснато с хора, успели да оцелеят, и от всички чувах все едно и също: “Трябва да простиш.” Отпадайки все повече физически, започвах своята работа по опрощаването. Процесът се състои в съзнателни решения и действия, които са неразделна част от явлението опрощаване. Всеки сам открива своя начин да престане да изразява отрицателни чувства, да сложи черта на миналите несправедливости, били те действителни или въображаеми. Луиз Хей казва, че е достатъчно да поискаме да простим; за начина ще се погрижи Вселената.
Проумее ли се веднъж идеята за прошката, тя трябва да се прилага непрекъснато и искрено. Тя не е еднократен акт, а начин на живот. Същността на процеса е в това, да изчистиш враждебното си отношение от човека, на който искаш да простиш – все едно дали това е някой друг или ти самият, и да започнеш да си представяш, че му се случват хубави и добри неща.
В леглото, в което умирах, написах на лист:
Име:
Премахни:
Утвърди:
И започнах да съставям дълъг списък от имена на хора, на които трябваше да простя. Притварях очи, отпусках се и ясно си представях човека. Представях си как казвам от цялата си душа: “Прощавам ти. Прощавам ти изцяло за всяка неприятност, която си ми създал; за всичко, което не си направил за мен.” Припомнях си отделни случаи. Не се вторачвах в подробности, просто си спомнях отделните случки и освобождавах неприязънта, признавайки, че вината всъщност е била моя. После си представях как на този човек му се случва нещо хубаво; как има това, към което се стреми. Виждах го усмихнат, щастлив, доволен. Да поискаш на другия да му се случи нещо хубаво, е част от процеса на опрощаването.
Не винаги всичко минаваше гладко. С изненада установих, че се съпротивлявам; болката оставаше. Постоянствах и след 3-4 упражнения успях да постигна емоционалната и духовна промяна, която ми бе необходима, за да изчистя от себе си задръстващата ме отрова. Когато не успявах, казвах: “Боже, вземи това, не мога повече.”
Трудният момент от процеса на опрощаването за мен бе да си представям, че на другия му се случва нещо хубаво. Искрено се отдадох на този процес, без да очаквам облекчение.
Докато работех върху опрощаването, открих, че започвам да опознавам хората, на които се опитвам да простя; да проумявам мотивите им.
Ден след ден напредвах по списъка. Назовавах хора. Прощавах им и ги освобождавах от вината. Утвърждавах ги. По много пъти се връщах на някои имена, особено когато споменът за тях ме изпълваше с голямо безпокойство. И предлагах моята прошка с голяма искреност.
В някои случаи се оказа, че работата трябва да продължи чрез личен контакт; че на някои хора трябва да се извиня лично, не чрез писането. А това определено не беше лесно. Всъщност, това бяха едни от най-трудните моменти в живота ми: да се изправя очи в очи с човека, когото смятах за враг, и да му поискам прошка. Но и никога през живота си не съм изживявал такова облекчение, както след като съм намерил сили да е изправя пред врага си и да му поискам прошка. Едва тогава познах свободата; проумях, че прошката освобождава мен.
Времето, когато работех по опрощаването, бе обратът във физическото ми оздравяване. Започнах да наваксвам изгубените килограми; по-лесно се справях с болките; мислите ми все по-дълго се задържаха в бъдещето, което предстоеше. И тези мисли бяха положителни, далеч от страха за предстоящата смърт.
Вярвам, че с опрощаването ние се променяме не само на духовно ниво; променя се нашата биохимия. Знам, че лекарите и приятелите ми се чувстват неловко, когато споделям с тях своята вяра в силата на прошката, но факт е, че качеството на живот рязко се подобрява, когато се практикува Законът за прошката.
Освободете се чрез прошката!

2. ЗАКОНЪТ ЗА БЛАГОДАРНОСТТА

Утвърждавайте доброто.

Припомнете си Закона за единното цяло: че тялото, духът и умът работят заедно. Дайте на тялото всичко, от което има нужда. Но докато навиците на ума и на духа не се променят, ние няма да постигнем съвършено здраве.
Кой е най-лошият навик на ума; кое е това нещо, което причинява конфликт, разочарование, загуба, безпокойство? Чувал съм всякакви отговори – от мързел до богохулство. Някои твърдят, че това е отлагането; други – че е критиката и навикът ни всичко и всички да съдим. Подходящи отговори.
Най-лошият ни навик всъщност е неблагодарността. Липсата на благодарност за получената благословия и любезност.
Веднъж пред семинар ме заговори една жена. От първите думи стана ясно, че се е превърнала в емоционален, духовен и физически несретник от много размисли върху проблемите си. Гневеше се, че не са й поставили навреме диагнозата; оплакваше се от ужасите на леченията; от това, че семейството й беше я изоставило…
Не издържах и я прекъснах: “След като ми разказахте за всичките си проблеми, разкажете ми за доброто около вас.”
Беше шокирана: как така искам от нея да се сети за нещо добро, когато всичко покрай нея е не както трябва.
“Има много добри неща – казах й. – Можете да ходите, да чувате, да говорите, да се храните, да дишате, да виждате, имате обоняние… Не сте легло, не сте безпомощна. Някакво здраве във вас все пак е запазено, иначе просто нямаше да бъдете тук.” Съветът ми към нея беше през следващите 3 седмици да се концентрира върху доброто в живота си. Да избягва да говори за злините. И още със събуждането си да благодари на Бога за това, че е жива; за здравето, което й е дарил; за всички неща, с които я е благословил; и най-вече – за живота си.”
Своя ритник получих от едно писмо: приятел бе в затвора заради неплатени данъци. Ето го писмото:
“Ти си свободен. Искам и аз да можех същото. Ти си длъжник; аз също. Аз трябва да платя на държавата 165 000 долара за 3 години. Ти си в слънчева Калифорния. Миналата нощ температурата тук бе 35 градуса под нулата. Има около метър сняг. Ти правиш това, което искаш. Аз съм дневален и чистя тоалетните всяка сутрин. Но затова пък съм най-добрият дневален, който някога са имали в този затвор.”
Нуждаех се от този ритник, за да осъзная, че живея живота на неблагодарник. Трябваше да се променя.
Обърнах дневника на нова страница и написах: “Благодарен съм за”. После разделих страницата на три колони: Хора, Места, Неща. Получи се невероятно дълъг списък на нещата, на които бях благодарен.
Благодарих на съпругата си, на дъщеря си, на работата си, на здравето си, на това, че съм оздравял от рак… Изразих голямата си благодарност пред Бога, признавайки, че той е източникът на всичко добро, че само той е в състояние да ни дари с още един ден живот. Почувствах се изключително добре и започнах да гледам през призмата на благодарността.
На приятелят си от затвора, комуто бях изпратил писмо, пълно с потискащи неща, сега изпратих своята благодарност: “Благодаря ти, че ми отвори очите. Бог ми е дал толкова много възможности да помагам на другите. Благодаря ти, че ми помогна да прогледна.” Законът за благодарността може да се окаже най-важната съставна част от пътуването ни към Съвършеното здраве.
Винаги, когато в главата ви се оформи негативна мисъл, парирайте я с мисъл за благодарност. Проблемите, негативността, дори болестите се трансформират чрез искрената благодарност.
Законът за благодарността изисква от нас да я изразяваме не само с думи. Всеки може да намери начин да изразява благодарността си с действия. Достатъчно е да не бъркате благодарността с ласкателството. Едното е искрено, другото – не. Както пише Дейл Карнеги: “Едното идва от сърцето, другото се процежда през зъбите.”
Колкото повече размишлявах върху добрините, с които съм дарен, толкова повече усещах, как бързо се променя емоционалният и духовният ми светоглед. В моето изразяване на благодарност имаше познавателен заряд, който промени цялото ми същество. Благодарността съдържа в себе си емоционална и духовна нагласа за щастие, свобода и доволство; благодарността наистина оправя нещата. Тя ни променя; променя ни изцяло. И така променя нашия свят.
Пътят на Съвършеното здраве изисква от нас да проявяваме искрено и активно благодарността си. Опитайте да бъдете благодарен за седмица; за ден, за час поне. Наблюдавайте резултатите. Ще се изненадате от промените, които ще настъпят във вас, във вашето здраве, във вашите взаимоотношения, в кариерата ви – буквално в целия ви живот.
Утвърдете добрите неща в живота си; наблюдавайте как те стават все повече и повече. Зад всичко това стои неотменимият и неоспорим Закон за благодарността.

3. ЗАКОНЪТ ЗА ВЪТРЕШНИЯ МИР

“Без вътрешен мир не е възможно да има световен мир.”
Далай Лама

Едно от нещата, които откриваме в началото, когато тръгнем по пътеката на Съвършеното здраве, е, че ние воюваме със самите себе си. Гневим се на грешките си; мразим слабостите си; съпротивляваме се на новото, макар че ние самите го търсим… Искаме благосъстояние във всяко отношение, но не ни харесва цената, на която можем да го имаме.
Решаването на тези вътрешни конфликти е в разбирането и практикуването на Закона за вътрешния мир – онова спокойствие на духа, което не може да се обясни.
Субективно, но съвсем истинско, личното спокойствие е едно заземено чувство. Когато прогонваме грижите, болката, стреса, страха, ние започваме да забелязваме безбройните чудеса на света.
Вътрешният мир е разбирането, че всичко е наред, че Бог управлява всичко, дори когато нашият свят изглежда готов да се срути.
Вътрешното спокойствие идва, когато умствено, емоционално, духовно и понякога физически се освобождаваме от болестотворната ни обремененост с друг човек, с проблем или с нашите отговорности.
Вътрешният мир става реалност, когато преместим фокуса на вниманието си от проблема, който не можем да решим, към надеждата, че винаги има още един начин той да бъде решен. По този начин ние превъзмогваме проблема. По този начин позволяваме на тъгата и безпокойството да отпаднат. Блаженството, което остава, е вътрешният мир.
Майка ми беше нещо като световна шампионка по притеснения. От грижи не можеше да спи. За нея животът беше опасен и страшен; бъдещето – едно много лошо предчувствие. Миговете й на спокойствие наистина бяха много редки.
Замислим ли се със съжаление за миналото, с вътрешния ни мир е свършено.
Ако наистина искаме да извървим пътя към Съвършеното здраве и да достигнем целта “вътрешен мир и спокойствие”, трябва да преодолеем страха от бъдещето и съжалението за миналото. Но това са само най-големите пречки. Трябва още да заобикаляме дупките по този път, изпълнени със завист; да не се отклоняваме към нетърпеливостта; да не се навираме в задънените улички на своеволието; да внимаваме по покритите с лед мостове на непреклонността. Трябва да извървим пътя; пътуването към Съвършеното здраве не може да се извърши с паркирана в гаража кола.
Пътят към вътрешният мир минава през молитвената медитация – една забравена или погрешно разбирана практика. Медитацията, придружена с молитва, е отличен начин да се развие повишена чувствителност към всички сфери на живота. Тя е основното средство за постигането и поддържането на спокойствието и мира в душата.
Когато сме притеснени или атакувани, когато сме раздразнени или се самоотбраняваме, всъщност сме откъснати от потенциала си за съвършено здраве. Концентрираме се върху притесненията и страха и пропускаме да живеем.
Молитвената медитация ни помага да преместим вниманието си към настоящия момент и да контролираме ума и духа. Можем да забравим за грижите и да се открием за Божественото присъствие; да го осъзнаем.
Молитвената медитация се е превърнала в част от моя живот. Имам си своето “гнездо” – един люлеещ се стол и масичка, върху която са струпани любимите ми вещи. Затворя ли вратата на стаята, седна ли в стола и веднага се настройвам на вълната на спокойствието и Божественото присъствие.
Медитирам веднъж на ден, за около 20 минути. Ако съм разтревожен – по-дълго или по няколко пъти на ден. Техниката, която прилагам, е най-простата: умът ми е буден, но му позволявам да се отпусне. Съзнателно не допускам негативни мисли и емоции. А после влизам в контакт с Бога и започвам да осъзнавам любвеобилното му присъствие, което обгръща всичко. Много пъти тихичко си повтарям думата “мир”. Това е моят начин да постигна спокойствие и мир; да успокоя напрежението и да бъда в хармония със света.
Това е моят начин за прилагане на Закона за вътрешния мир. Сигурно съществуват много други начини. Но всички те имат общ знаменател – съзнателното търсене на успокояването на ума, на концентрацията на духа, за да се постигне мир и спокойствие в душата.
Много хора свързват вътрешния мир с пасивност и релаксация, най-вероятно защото медитирането е представа за отпускане и бездействие. Всъщност, вярно е точно обратното: дълбокото чувство за душевен покой е съпроводено с прилив на голяма енергия. Това е състояние на ума, духа и тялото, от което произтичат най-ефективните ни действия.
Има случаи, когато напредването в пътуването се измерва с крачки, а не с километри. Ние се борим. Ведростта е изчезнала. Не намираме нищо, за което да изпитваме благодарност. Като че е изчезнала способността ни да даряваме и получаваме любов. Или пък сме гневни или депресирани. Или изпитваме чувство за вина; или пък се изживяваме прекалено отговорни за другите…
Искаме да даваме, опитваме се да помагаме, опитваме се да обичаме. Но всичките ни опити се провалят, попадаме все в задънени улици. Мирът и покоят, които търсим, ни убягват. Изчерпани сме от огромните усилия. Вътрешните конфликти пресушават ресурсите ни; душевният мир изчезва. Толкова сме погълнати от решаването на вътрешните си борби, че ни остава твърде малко енергия, за да направим нещо; ние просто присъстваме в света.
Проблемът не е в това, че ни липсва енергия, дори когато се чувстваме уморени. Енергия имаме. Проблемът е, че тя е разпокъсана. Необходимо ни е да намерим начин да я съберем, да стъпим на здрава основа. Законът за душевния мир ни дава тази основа.
Като начало трябва да обявим вътрешно примирие. Макар и за миг да си позволим да се оттеглим от битките. Да осъзнаем и битките, които водим, и изтощението.
Това осъзнаване ни извежда на критичен кръстопът: или обратно към битките, или към откъсване, освобождаване и душевен покой. Когато изберем да се откъснем и направим своята медитация, получаваме перспектива. Проумяваме, че вътрешните ни конфликти не са вечни. Това освобождава много енергия, която трябва да се впрегне в действие. Практикувайки медитация, ставаме все по-концентрирани и ведри. Емоционалната и духовната ни енергия бързо нараства. И се чувстваме отново готови за действие, отново заредени, обновени, способни да служим на другите.
Душевният покой генерира енергия, тъй като сме открили вътрешното спокойствие. Ефикасното използване на тази енергия означава, че сме по-малко склонни да хабим ценните си ресурси по съжаления, грижи, вина и нерешителност. Това е гигантска стъпка по пътя към Съвършеното здраве.
Практикуването на закона ни дава възможност да се превърнем в истински миротворци. Истински миротворци са не тези, които прекратяват свада или битка; истинските миротворци са онези, които даряват безоблачност и ведрина на собствената си душа. Тогава се изпълваме с положителни сили и с дух, който енергизира. И тъй като тази енергия се използва за добро, тя нараства, задоволява нашите нужди и е в състояние да помогне на другите.
Аз вярвам, че вътрешният мир е тази живототрептяща енергия, която може да излекува света.
От както свят светува, се водят войни, подписват се договори за примирие, които се нарушават непрекъснато, и отново се водят войни.
Решението на световните конфликти трябва да се търсят в самата личност и едва след това – извън нея. Аз вярвам, че само вътрешният мир е в състояние да доведе до трайна хармония в света.
Животът ни и светът около нас се променят от много прости наглед неща. Съзнателното търсене на спокойствие и мир е едно от тези действия.
Ако гледате сериозно на пътуването към Съвършеното здраве, станете миротворци – дайте мир на своята душа. Отпуснете се. Обновявайте се. Преразглеждайте живота си. Станете приятели с неоспоримия Закон за вътрешния мир.

ДВАДЕСЕТ И ДВА НЕОСПОРИМИ ЗАКОНА НА СЪВЪРШЕНОТО ЗДРАВЕ

ЛЕКУВАЩО СЪЗНАНИЕ